- Д-р Енчев, кое от определенията, които сте чували за себе си, ви е подразнило най-много?

- Ние сме публични личности и за нас се говорят много неща, но най-дразнещото е, че свързват нашия бизнес с незаконно забогатяване. А сме тръгнали от нулата. Аз и брат ми (пластичният хирург д-р Ангел Енчев - бел. авт.) сме две обикновени учителски деца. Когато завършихме медицина, аз заминах да работя в Германия. Тръгнах с голямо желание, тъй като съм завършил паралелка със засилено изучаване на немски език и съм германофил. Брат ми стана стипендиант на външно министерство и замина за Гърция да специализира хирургия.

В Германия работих какво ли не - от наливане на асфалт до миене на чинии в "Макдоналдс". След като се прибрах, започнах специализация. Разбрах, че моята сила не е в лечението, а в администрирането на болничен бизнес. Затова записах социална психология и психология на управлението. След това се насочих към фармацевтичния бранш и работих в две от най-големите фармацевтични компании в света - "Pfizer" и "MSD", които ми помогнаха да се усъвършенствам във взаимоотношенията с хората. Завърших и бизнес администрация. Имам три магистърски степени - по медицина, психология и икономика. И трите много ми помагат в настоящата ми работа - администрирането на болнични заведения и услуги. Намерихме съдружници в Гърция - това са учителите на брат ми, също двама братя лекари. Така направихме болница "Медлайн" в Пловдив. И до момента работим с гръцките си партньори. Това е едно от малкото българо-гръцки партньорства, което продължава до днес.

През годините са ни свързвали с какви ли не капитали. Дори се говореше, че имаме общ бизнес с наркодилъри от Албания.

Чували сме всевъзможни неща, но не им обръщаме внимание. Наясно сме, че когато човек се занимава с публична дейност, може да стане обект на спекулации. В случая сме двама, и то близнаци, с което още повече се набиваме на очи.

- Сигурно често ви бъркат с брат ви Ангел?

- Да, в болницата непрекъснато ме бъркат с него. Пациенти се надяват да ги изпиша или да мина на визитация. Казват: "Докторе, няма ли да дойдете да ме видите", а аз отговарям: "Не, защото просто не съм запознат с вашия случай". Гледат ме много изненадано. В този момент се появява брат ми и те се успокояват (смее се).

 

- Предполагам, че като характери сте доста различни. Кои са чертите, които ви отличават от него?

- Аз съм малко по-интровертен. Брат ми е по-общителен, но неговата работа изисква да е под светлината на прожекторите. Докато аз се опитвам да съм малко по-"скрит".

- Интервютата ви по медиите се броят на пръсти, докато неговите са стотици.

- Моята работа в публичната сфера е пряко свързана с благотворителност, а в Библията пише, че когато дясната ръка дава, лявата не трябва да знае. Затова избягвам медийните изяви.

- Не се ли чувствате в сянката на брат си?

- Не, моята ценностна система е ориентирана към семейството, работата. Искам, когато хората дойдат в клиниката, да си кажат: това наистина е една европейска болница, лекарите ми обърнаха внимание и излизам оттук много по-добре, отколкото влязох. Всичко това е свързано с едни много по-човешки взаимоотношения, които не са за експониране.

- Виждам това и в кабинета ви - съвсем скромно обзаведен. Свидетели сме на много по-помпозни изпълнения, и то в държавни болници.

- Кабинетът е място за работа. Той не трябва да те предразполага към лукс и разкош, а по-скоро да е аскетично обзаведен и да те провокира към изпълнение на ежедневните задачи. Поне такива са моите разбирания.

- По стените има много икони. Подарък ли са ви?

- Повечето са от пациенти на болница "Медлайн", но ето тази (посочва иконата зад гърба си) е от мой добър приятел, който прави копия на иконите от Атон. В тази връзка той ми разказа интересна история. Идва му на гости един божи човек от Атон. След като приключили обяда си в софийски ресторант, се заформил спор кой да плати сметката. Единият казал: вие сте мой гост, аз ще платя. Другият също настоял.

Накрая божият човек предложил чрез хвърляне на чоп да разберат каква е божията воля. Направили листчета, върху едно от които трябвало да бъде отбелязано кой да плати. Нашият човек отворил своето - било празно. Така сметката оправил мъжът от Атон. Както по-късно станало ясно обаче, божият човек оставил и двете листчета празни, за да може да плати той. Така божията воля пак била изпълнена, но с активната намеса на човека. Историята показва, че е хубаво да разчитаме на господ, но понякога е добре и ние малко да си помогнем.

- С брат ви също много си помагате. Сътрудничеството ви с Ангел Енчев се оказа доста печеливша формула. Това, че двамата се допълвате взаимно ли е рецептата за успеха ви?

- В нашия случай да. Макар народната мъдрост да гласи: "Брат брата не храни", нещата тук са малко по-специални, защото ние сме близнаци. Били сме заедно девет месеца преди да се родим, а и през почти цялото останало време. Когато бяхме разделени за 10 години и бяхме в чужбина, преживяхме доста тежък период. Тогава разбрахме, че трябва да се съберем, но не в Германия или в Гърция, а там, откъдето сме тръгнали - в България, и да направим нещо, за което вече сме готови. Така се и случи.

Нашият бизнес, в който аз управлявам болничното заведение, а най-близо до мен стои един от най-известните пластични хирурзи, е много добра формула. Така в моментите, в които се изисква нещо по-пикантно и интересно, на преден план излиза брат ми, а когато има нужда от по-консервативно поведение, на дневен ред съм аз. Гъвкаво - така трябва да се работи. Според мен болниците са успешни, когато лечебната част е разделена от бизнес дейността. Необходимо е да има много строга йерархия, почти военизирана. Защото както в армията, така и в болницата, става въпрос за човешки животи. И затова мисля, че при нас тази колаборация е успешна.

- Малко се знае за личния ви живот, а не смятам, че би трябвало да е така. Съпругата ви Ваня стана Мисис Глоуб преди няколко години. Тя е една страхотна, а същото време "земна" жена. Дъщеря ви Жени пък е прекрасна малка дама...

- Смятам, че семейният живот не трябва да се превръща в пиар, защото това е едно тайнство, което е между двама души. Жена ми завършва специализацията си по ендокринология и очаквам момента, в който ще дойде в нашата клиника по ендокринология, която открихме тази година. Тя е трето ниво на компетентност, което е на равнището на университетските клиники. Взехме много добри специалисти. Началник на отделението е д-р Ботушанов. Надявам се съпругата ми да избере нашето здравно заведение и да работи при нас. Имаме една малка дъщеричка, която е на 5 годинки. Казва се Евгения и е изключително живо дете. Непрекъснато е в движение.

- И тя ли се е насочила към лекарската професия?

- Не. В момента мечтата й е да стане актриса. Ходи на танци и на английски и е изключително въодушевена от всичко, което се случва около нея.

- Има интересна история около запознанството със съпругата ви...

- Работихме заедно в една от най-големите фармацевтични компании. Тогава тя беше представител за софийския регион, а аз - за Южна България. Положих изключителни усилия, за да я спечеля, защото тя е доста консервативен човек. Но когато си поставя някаква цел, правя всичко възможно, за да я постигна. Не беше лесно. Офанзивата от моя страна продължи над година и половина (смее се).

- Успешен брак, удачно бизнес партньорство - не е ли прекалено хубаво, за да е истина? И има ли нещо, което не е наред в живота ви?

- Всички успехи по някакъв начин се плащат. Плащат се с повече отделено време за работа, с безсънни нощи, с по-малко срещи с приятели, с по-малко почивка. Няма нещо на този свят, което да не се плати по подобаващ начин. Каквото плащаш, това купуваш. Искаш ли да имаш успешен бизнес и добри професионални резултати, неминуемо нещо друго в живота ти страда. Всичко това, което сме постигнали през тези 8 години, ни е струвало много.

- Освен че разкрасявате елита, в болницата правите безплатни профилактични прегледи, отдали сте се и на кауза в помощ на децата с церебрална парализа... Кое ви подтикна към тези благотворителни дейности?

- Започнахме от болница с 10 легла, като първоначално идеята ни беше да поставяме гастрални пръстени и да правим пластични операции. Скоро обаче се разбра, че всичко това изисква сериозен екип от анестезиолози и реаниматори. Открихме реанимационно отделение, което се наложи след това да бъде "натоварено" и с обща хирургия. Отворихме и едно много сериозно хирургично отделение, което по-късно стана база за обучение на специализанти по хирургия. За да бъде захранвано то с пациенти, трябваше да бъде направено и гастроентерологично отделение. Междувременно открихме ортопедията. Когато разбрах, че имаме този нешлифован диамант - д-р Янакиев, който оперира 95% от случаите с детска церебрална парализа у нас, се захванахме много здраво с тази кауза.

Тя ми е близка, защото я свързвам с човешки трагедии. Когато за първи път реших, че трябва да се направи нещо за тези деца, беше събота (идвам в болницата и през почивните дни), по време на някакъв мюсюлмански празник. Влизам в стаята и честитя на бащата на едното от дечицата с ДЦП. А човекът само ме погледна и каза: "Докторе, когато детето ти е здраво, всеки ден е празник". Това ме накара да се замисля върху това, което имаме, а не ценим. И че можем да помогнем на някого, който няма това, което на нас господ ни е дал. Така основахме фондация "Качество на живот", която се занимава с проблемите на децата с ДЦП. След това пък с д-р Крумов, който е и зам.-председател на Българската федерация по тенис, станахме ежегоден спонсор на балканиадата за хора с увреждания. По този начин вече 8 години работим на 2 поприща - благотворителността и лечението на пациентите. Тези две каузи се допълват взаимно.

- Новата инициатива, която предприехте, е свързана със спасяването на българските евреи.

- Заедно с фондацията на Петър Стоянов - "Ценности", организирахме конкурс за написване на есе сред ученици от СОУ "Патриарх Евтимий". Темата беше "Спасяването на българските евреи". Поканихме Михаел Бар-Зоар, който е един от най-известните писатели в Израел. Тръгнахме в тази посока, защото не са много примерите в световната история, когато цял народ прави нещо толкова човеколюбиво. Това, което ни отличава от всички европейци, е липсата на ксенофобия и на всякакъв расизъм у нас. През 1943 година спасяваме 50 000 български евреи от ешелоните, които е трябвало да ги закарат в Полша и да ги избият в концентрационен лагер. Интересът от страна на учениците беше изключително голям.

- Оказва се, че децата искат да творят, а нямат поле за изява...

- Това е истина. Ние непрекъснато ги заливаме с нашите ежедневни проблеми и им прехвърляме травмите от нашето детство. Затормозяваме ги с желанието си да придобием определени материални блага. А много от децата това въобще не ги интересува. В моето детство бяхме щастливи, когато имахме вафла от пет стотинки... Според мен родителите са тези, които трябва да възпитат у децата стремеж към идеални цели и да им внушат, че не материалното е най-важното...